Природа

Раздяла. Казвам несъдържателно „До скоро”, когато бих искал да кажа толкова много, но момента изтича бързо през пръстите и ме оставя без сила.

Не бях забелязал, че над целия град вали дъжд. Е да- всичко бе мокро, но ситния дъждец все още напояваше земята. Чува се в тъмнината как се разбиват падащите от дърветата капки в една ускорена монотонност. В миг ме пронизва спомена за студенината, която лежи пред мен и спонтанно се обръщам назад, извръщам глава, за да видя смътните изчезващи очертания на човека, който значи нещо за мен. Но уви- всичко плува в размити форми, принадлежащи единствено на дървета и згради в мъгливата тъмна вечер. Силуета на спонтанното стремление бе явно вече далеч, и както винаги момента изтичаше по-бързо, когато вярваш, че ще остане за дълго.

Но какво от това. Време беше да отпусна затаения си без видима причина дъх и да поема свежия аромат на наквасена пролетна трева и на мокра дървесина на десетилетни дървета. Толкова по-лесно бе да обърнеш съзнанието си към нещо така реално като самия себе си. Към своите усещания за света. Към невидимата част, недостъпна никому. Ще се завърна при себе си и ще се радвам отново на това, което имам. Бях там, оттатък, в търсене на нещо ново, на някой, който да покаже чувства и усещания за света, които никога не бих постигнал сам. Бях излязъл от черупката си, така обаятелна и уютна, както легълцето в което сме заспивали ден след ден, когато сме били малки. Защото човек се чувства сам, дори да не го осъзнава с детския си разум докато е малък за света, но има силата, дадена му е възможността да промени своето състояние на застрашен вид – единствен останал по рода си. А някои хора дори не го осъзнават, и живеят в собственото си съзнание, и гледат през собствената си призма завинаги.

С отдалечаващите се от миналото мои стъпки, аз поне знаех, че съм се пробвал, направил бях опит.

Но ето, поема ме силата на момента. Издърпва като с памук, без чувства, важността и значението на изминалите събития, и парка, през който вървя, ме благославя и ме приобщава нежно към своето царство. Усещам как всичко наоколо одобрява моето присъствие. Мократа трева, надвисналите с лъщящи листа дървета и дори моментния полъх носещ аромат на цъфнало ябълково дръвче, всички те ме виждат, не като пришълец, не дори като гост, а като допълваща, хармонична част от своетно моментно царуване над този отрязък от съществуването така добре осмислен в безвремието.

Някой някога ме бе попитал – „Какво правят дърветата?”. А аз казах- „Живеят!”. Иска ми се да вярвам, че ги разбирам. Че усещам бръчките по кората им, че виждам в клоните им, в начина ,по който е оформена короната на всяко едно, нещо подобно на разликата между лицата на хората, но толкова по-замечтано, неописуемо и същевременно спокойно и разбираемо, в контекства на хилядолетията , които са видели или ще видят. Не случайно хората обичат да гледат дърветата, когато вятърът си проправя път между листата им.

Знам, че трябва да се върна към света, към размислите свързани с реалностите на деня. Защото там, в деня, се крие мимолетното щастие, това което ще осмисли кратките моменти на иначе безкрайния в рамките на съзнанието ни живот, защото когато нас ни няма , и съзнанието на този живот не може да рамкира вече съществуването ни. Бих искал да се върна, да помисля и да се потревожа за бъдещето и самотните моменти, които ме очакват, но опита, който живота ми е насадил с огнена щампа върху будната ми и крехка личност ми напомня като ехо, така далечно, но отчетливо, напомня ми, че няма правило за живеене, няма вечни истини – дали ще се живее в борба ежедневна, за търсене на пълнота и спокойствие, да намериш някой, който да те накара да забравиш своето стихийно подсъзнание, било то само разрушително или градивно, и заедно с неговия дух да образувате нещо така пригодно за отблъскване на ежедневните удари на съдбата, или пък дали ще живееш в собствения си свят, така определен, и неизчерпаем, така опростен и прекрасен, и същевременно така самотен погледнат отвън…е сякаш все едно.

И пак опитвайки се, без убеждение и предначертание на мисълта, да сравня това, което ми се представя като възможност, аз виждам единствено твърде размитата разлика между двете. Дали ще се бориш цял живот за постигане , или още по-трудно – поддържане на хармония с някой, чийто светоглед би ти дал много, но и би отнел достатъчно от твоята идентичност, или пък сравнено с това да се мъчиш да запазиш това, което имаш и винаги си имал като душевност, същността, която ти е дадена на този свят или носиш от друг предишен, то и двете ми се виждат подобни, еднакви в своята несъмнена невъзножност. Защото ние, ден след ден, бягаме от това което сме били, постепенно умираме за света. Може би просто хаоса, доказан дори от науката, че е най-сигурната действаща сила, е твърде противоположен на нашата стремяща се към ред същност. Самия живот като определение е единственото известно нещо, което се противопоставя на хаоса. Но се противопоставя с раждането и след това, с всяка минута отслабва, за да се превръща постепенно и накрая се слее с вечната вихрушка. Така или иначе съдбата е предрешена. Избора е това, което имаме.

И въпреки че знам своята обреченност, изборът ще бъде сладък и изпълнен със смисъл. Разбира се, красивите във вечността неща изискват и капка отрова, за да се запази като в хербарий прекрасното усещане.

Аз избрах, поне сега, поне за този момент, тук сред едноседмичната трева и столетните дървета, избрах да умирам всеки ден, съвсем по малко, съвсем неусезаемо, което ще бъде и моята капка отрова – без да разбера, че изчезвам да усещам, изживявам отново и отново, един ден в същите отенъци, а друг – в нови паралелни вселени и незнайни хоризонти, да изпитвам с целия си дух, своята първоначална, възвеличена до равносилност със съществуването ми, същност.

И ето сега подухва вятър и така закономерно подема познатата песен на леко падащите от дърветата капки. Песен, която ще се чува и ще бъде чувана и след мен и след хиляди години. Така успокояващ, този факт ми дава правото да омаловажа своите мисли за света, да махна с ръка, и да стана отново, това за което съм създаден – да царувам, заедно с всички поданици на природата.